До Багдад и обратно

Подполковник Костадин Кузмов, който води последния български боен батальон в Ирак през 2005 г., смята, че българският войник се учи бързо



Ирак беше първата война, в която България участва от половин век насам. За уроците от нея явно е още рано

Привечер на 4 март 2005 г. в иракската провинция Дивания един конвой се движи по основния снабдителен път за коалицията - Тампа, който пресича страната от Багдад до границата с Кувейт. Внезапно джиповете с българско знаме попадат под автоматичен обстрел. Редник Гърди Гърдев, картечар от І взвод на І рота на Четвърти пехотен батальон на българската армия, е тежко ранен. Малко по-късно в база "Еко" редникът Гърдев от село Долно Сахране, община Павел баня, ще стане първият български войник, загинал в сражение от Втората световна война насам. Година и половина по-рано, през декември 2003 г., България вече е дала първите си жертви в Ирак - петима войници загиват при атентат в база "Индия", в Кербала.

Това не е първата международна мисия на българската армия след 1989 г. - Камбоджа се покри с тази печална слава. Нито е първата след влизането в НАТО - технически в Афганистан имаше контингент от по-рано. Независимо как я наричат обаче, мисията в Ирак де факто е първата война, в която страната ни участва като член на НАТО, макар по ирония на съдбата тя да не беше под ръководството на алианса. В Ирак българските военни се сблъскаха с новите заплахи на XXI в., а обществото - с факта, че съюзничеството понякога те задължава да участваш в неща, които не одобряваш (макар това също да не беше за първи път - спомнете си Косово). Приключването на американската военна операция в Ирак е добър повод за равносметка - "Капитал" потърси двама от командирите на батальони, както и посланика ни там по време на мисията, за да разбере техните изводи от операция "Иракска свобода".


От джунглата до пустинята

Озовали се с цяла страна в ръцете си и никаква местна подкрепа, след като през март светкавично свалиха режима на Саддам Хюсеин, американците и британците започнаха спешно да търсят съюзници. Така след дипломатически совалки на конференция в Лондон беше решено кои ще са участниците в "коалицията на желаещите", в която България попадна под командването на Полша в Южен Ирак, смятайки (както се оказа - погрешно), че това ще е по-лека задача. Оказа се училище за новия тип война.

Когато трябваше да се участва в мисията на ООН в Камбоджа, българската армия събра, екипира и подготви 850 войници за точно 45 дни. Повечето участници там бяха запасняци, а резултатът от това доста неразумно приключение - 10 загинали за по-малко от година. "В Камбоджа отидохме с цял батальон – днес към такава задача ще подходим изключително внимателно, като към огромно предизвикателство", казва Валери Рачев, военен и бивш посланик на България в Ирак. "А тогава, без да имаме никакъв сериозен опит, да знаем какво е това джунгла, какво представляват камбоджанските политически и военни реалности, ние отидохме и имахме много тежки ситуации." За Ирак заминаха двойно по-малко хора след тройно по-дълъг подготвителен период. Това не спаси армията от жертви - общо 13 души загинаха за две години и половина на активни бойни задачи. Военните обаче са единодушни, че опитът от тази мисия е далеч по-ценен и дългосрочно важен.


"Това е уникален шанс в кариерата на един военнослужещ", казва полк. Петко Лилов, командвал втория от петте ни бойни батальона там. Неговите войници попадат в преходен момент - България влиза в НАТО, а в Южен Ирак избухва шиитско въстание. "Имаше 53 атаки срещу нас в рамките на 6 месеца. Всяка от тях е свързана с тежки преживявания и спомени", казва Лилов. На 6 април, два дни след избухването на въстанието на "армията на Махди", преводачът на полковника - доц. Иван Дюлгеров от СУ, е ранен и трябва да бъде върнат в България. Рачев твърди, че българската армия е трябвало да се учи и на нова тактика, и на нови стандарти на действие, и на нов начин на реагиране. "Тактиката и правилата взимахме чрез партньорството си с другите армии. С адекватна техника и оборудване се снабдявахме непрекъснато, от контингент на контингент и от ротация на ротация. В същност най-трудното, според мен, беше да постигнем този тип лидерство, което е жизненоважно за командването в мисии. За него нямахме достатъчно традиция, практика и нормативна уредба. Всичко зависеше от личните качества на командирите и старшите национални представители; именно те изнесоха тежестта на мисията в Ирак".

Сред тези, които усвояват подобни знания в движение, е и подполковник Костадин Кузмов, който води последния българския боен батальон в Ирак през 2005 г. "Българският войник се учи бързо, независимо какво казват някои", твърди той. Признава, че основният проблем е, когато някой "започне да се прави на мъж". "Един от войниците при изпразване на оръжието пред столовата се простреля в ръката и замалко да си откъсне пръста." Трудностите идвали от комуникацията с американците например - когато се извършват операции по издирване и унищожаване на заплахи край прословутия път Тампа, българските и американските войници разговарят трудно. Работата с чужди контингенти носи и други, по-сериозни неприятности. Кузмов разказва например как поляците прехвърлили върху българските войници вината за смъртта на едно иракско дете. "Имаше доста проблеми при нас специално, тъй като американците бяха по-нервни, а в нашата зона преминаваха доста конвои. Често американците стреляха по цивилни автомобили. Ако му подадат сигнал и той не се отклони от пътя на конвоя веднага, откриват огън."

Всичко това обаче е част от опита в съвместни мисии, казват военните. Той ще е необходим и занапред - армията няма намерение да провежда самостоятелни операции и затова нуждата да се разбира и съвместява със съюзниците си е ключова - в Афганистан коалиционната ситуация е дори по-сложна от онази в Ирак. "Българското общество трябва да знае, че не може да разчита на въоръжени сили, които са готвени само на теория. Особено в съвременния свят, където са важни коалиционните усилия", казва Лилов.

Защо все пак бяхме там?

Колкото и полезен да е военният опит, разбира се, не той е причината България да стъпи в Ирак. Официално според мандата на парламента от 29 май 2003 г. мотивът е "поддържане на стабилността и сигурността". "Пред нас имаше три основни задачи: чисто военни, поддържане на сигурност и подобряване на условията за живот в провинция Кербала. Основното ни послание беше "ние сме там като гости на иракския народ, не за да търсим противници, а да търсим и намираме приятели и да им помагаме", твърди полковник Лилов. Българските военни са отговорни за 97 възстановителни проекта на стойност над 2.5 млрд. долара. Сред тези проекти влиза строежът на пътища, възстановяване на болници и училища, водоснабдителни системи.

Преди да започне мисията, имаше доста мнения, че българският бизнес ще спечели от участието ни в тази мисия и ще се "завърне" триумфално в Ирак, където работеше по време на комунистическия режим. "Това е бедност на политическото говорене", казва разпалено Валери Рачев. "Не може да влезеш в такава операция с презумпцията, че ще правиш бизнес там. Преди имаше политически разпределена активност - Саддам просто даваше на комунистическите държави парчета от бюджета." Рачев твърди също така, че иракчаните не са направили кой знае каква положителна връзка между присъствието на български фирми преди и армията сега. "Сега изпращаме военни, а те познават инженерите и лекарите ни." Подполковник Кузмов е директен. "Извън чисто военната аз не виждам къде имаше полза. При мен идваха много бизнесмени с определени предложения, но в моите правомощия не беше да давам позволения, обещания или да създавам тесни връзки с тях."

Това усещане за липса на полза е следствие от по-голям провал: ако войната е продължение на политиката с други средства, то българските политици не успяха да формулират целите, които мотивират участието ни в тази война. Така обществото остана с убеждението, че страната е там, за да угоди на САЩ. Рачев е на различно мнение. "Политиците трябва да обясняват, че създаването на нова среда за българската нация в нейното европейско и по-широко обкръжение си има своя цена. И тя се плаща по различен начин. Не можеш да си само бенефициент на най-прекрасните неща."

Така по-общият въпрос - спечелихме или загубихме от присъствието ни в Ирак, засега е само констатация – беше си война и бяхме там.

Източник:в.Капитал